Подхлъзнах се на своята наивност, която ми подложи крак и паднах в калта на собствените си тревоги. Мислите ми бяха натежали като пазарски торби и ме заковаха безпомощна на тротоара.-Извинявай, би ли ми помогнал?! – подвикнах аз към един човек, случайно минаващ по улицата.
- Благодаря! Знаеш ли… – казах, оправяйки дрехите си – ние, хората сме свикнали да си говорим на „Вие”, да бъдем непознати и да не разчитаме един на друг, да не приемаме хората, които не познаваме….Но тогава защо живеем заедно, защо се разминаваме на улицата и погледите ни се пресичат – без да си кажат нищо?
Човекът ме гледаше странно, но изведнъж по лицето му премина усмивка, като леко електричество.
-Благодаря ти – повторих аз – и се надявам, че си се почувствал добре, когато си помогнал на една непозната, че си станал още малко по-добър. Аз така се чувствам, когато помагам. И знаеш ли…ти вече не си непознат за мен. Та ние се познаваме вече! – ентусиазирах се аз.
Човекът продължаваше да ме гледа странно и някак нелепо. Навярно си помисли, че съм се ударила сериозно при падането си.
Животът е едно огледало, в което се оглеждаме. Но взирайки се прекалено много в него, вкопчени от страх, че може да се счупи, ние като, че ли губим представа от коя страна на огледалото се намираме. Образи…или действителност…
Та така гледахме се неловко с човека и никой от двама ни не знаеше другия от коя страна на огледалото се намира.
Той си мислеше, че е от правилната.
Той си мислеше, че е от правилната.
Popularity: 5% [?]
Браво,Гери! Малко са смелите хора като теб…поздравявам те!