И няма как да живееш сред хора,
а в същото време да си саможив.
Когато трябва да прекосиш земята,
за да си свършиш някоя работа,
на летището полетите ще бъдат отменени,
заради стачки на хора.
И макар да не ги познаваш,
животът ти зависи от тях.
Нищо. Ще хванеш влак.
Но той ще избухне във пламъци
заради неразумни тийнейджъри,
решили да пушат трева.
Ти не познаваш тези деца,
но от тях зависи животът ти.

Земята е жив организъм.
А ние, хората, сме кръвни телца.
Ако един за друг се държим,
може би ще оцелее Света.

Не можем да бъдем слепи
За човешкото нещастие,
защото то рефлектира към нас.
Не си затваряйте очите
за просяка на улицата -
и той е част от спасението на Света.

Че колкото и да бързаме
за важна бизнес среща,
от която ще спечелим пари,
по улиците ще се блъскаме
в бедни деца, които искат храна.
Че колкото и да бързаме,
покрай нас една красота умира -
природата е завързана в бетон и отпадъци,
хвърлени безразборно фасове, под предлог,
че се разграждат, че един ден ще изчезнат.
Един ден ще изчезнеш и ти.
Но дали няма бунището дето си оставил
да те надживее?
И дано името ти не стои изписано
срамно, като графит върху някоя олющена стена,
като нелепа надгробна плоча
над погребания от теб Свят.

Ти стоиш нощем на балкона, пушиш цигара и надничаш в моята стая –
да ме видиш и тази вечер, как бавно се събличам.
Знаеш, че ще го направя.
Никога не гася лампата и стаята ми е огрята като ден (все едно ме гледаш в Биг Брадър).
Аз се разхождам, мотая се, а ти си казваш: няма ли да си ляга най-после?
Палиш втора цигара и всмукваш нервно дима.
Внимавай да не се закашляш – събличам се!

Но какво искаш да видиш и колко на дълбоко ще проникнеш?
Търсиш ме зад сенките на тайни помисли, луташ се във мислите в главата ми.
А когато очите ми погледнат пред прозореца,
инстинктивно се свиваш в ъгъла,
засрамен от това, което чувстваш.
Недей!
Влизам в банята и скоро ще изляза мокра…
А ти се върни при жена си,
че в ръката ти догоря и последната цигара…

Какво ли усещаш когато напускаш тялото си.
Колко ли хора вярват в живот след смъртта?
Как ли се чувстваш когато спира махалото,
отброявало часовете живот на Света?

Колко ли хора стоят до ковчега на близките
и все им се струва, че пак ще отворят очи?
Колко ли сълзи напразно в земята попиват –
безпомощни пред пропилени мечти?

А ти не си тук, къде си, защо си отиваш?
И колко сме жалки, не можем сега да те спрем…
А искаме толкова още от теб, да те имаме…
А искаме даже и преди теб да умрем!…

Какво ли си мислил в мига си на сетните сили?
Дали си се блъскал напразно в умрялата плът,
отново да влезеш във нея, да ни помилваш,
да ни прегърнеш, дори за последен път….

Сега ще ни идваш на гости само в съня ни.
Ще сядаш при нас, ще говорим за много неща,
а после ще се сбогуваш, додето се съмне,
а ние ще носим на гроба ти пресни цветя.

Животът разкъсва човека на две половини,
едната остава да тлее във влажната пръст.
А другата смело полита към някакво минало,
от което дошла е, за да се срещне със нас…

Отдавна исках да споделя нещо с вас - моето хоби. То се изразява в това, когато чета една книга, да вадя от нея това, което ме впечатлява - било то мисъл или отделен пасаж. Вече съм изписала четири тефтера и сега искам да споделя нещо от тях….
Знам, че в забързания свят, в който живеем, на хората все по-малко им остава време да седнат и прочетат някоя книга. За това аз ще ви представя един бърз прочит , погледнат през моите очи. Това, което ще прочетете, или ще ви бъде достатъчно, за да усетите магията на произведението, или ще събуди любопитството ви да го прочетете цялото. И в двата случая ще е добра реклама за литературата като цяло

Сега ще ви запозная с един съвременен скандален автор от Франция, както и неговите книги.
Става въпрос за Фредерик Бегбеде – млад, но достатъчно мъдър да опише днешният свят, в който живеем.
Той е с пороците на 21 век
Той е циничен, като времето си
Той е болезнено откровен
И мисля, че е близо до нормите на днешния разюздан свят.

Бегбеде е бил ученик в католическо училище. В теологичен спор със своя бивш учител, той казва много истини за днешния ни живот в книгата си „Аз вярвам, аз също не“
В нея той казва: не ми трябва да вярвам в Бог, за да правя добро, през 21 век Бог повече създава проблеми, отколкото ги решава.

Приятно четене!

„АЗ ВЯРВАМ, АЗ СЪЩО НЕ“

Диалог между Жан Мишел ди Фалко (ЖМ) и Фредерик Бегбеде(ФБ)

ЖМ: Какво те мобилизира, какво те вълнува, какво те кара да продължиш напред? Какво те кара да бъдеш припрян? Каква е тази вихрена жажда за живот? Нима е възможно да те тласка единствено амбицията?…със сигурност има нещо друго, което те кара да продължаваш нататък като станеш сутрин! Дали зад този устрем не се крие отчаяние?

ФБ: Светът, в който живеем, е изпълнен със скорост и шум, а църквите са обиталища на тишината и бавността.

ЖМ: Да не вярваш не е грях, стига да не знаеш, че Бог съществува. Впрочем няма непростим грях, освен греха против духа: „Вярвам в Бог, зная, че той съществува, но го отричам“.

ФБ: Повечето хора смятат, че са на този свят без причина. Именно това предизвиква тревога.

ЖМ: Често се говори за Неговото мълчание (на Бога), но рядко за нашата глухота.

ФБ: Може би човекът е създал Бога от страх пред смъртта?

Дали не е твърде лесно да се каже: когато всичко е зле, причината за това са хората, когато всичко върви добре, това е благодарение на Бога?

Чоран казва: „Ако приемем, че дяволът е този, който управлява света, всичко намира обяснение. И обратното, ако властва Бог, нищо не е ясно“.

ФБ: Първо, не ми трябва да вярвам в Бог, за да правя добро; второ, през 21 век Бог повече създава проблеми, отколкото ги решава.

ФБ: Защо слушаме по-често дявола, отколкото Бога? Защо пред него отстъпваме по-охотно, отколкото пред Бога?
ЖМ: Ти сам го каза. Ние „отстъпваме“ пред злото, оставяме се на лошите ни наклонности. Напротив, да отговориш на Бог а акт на воля, почти героична постъпка. От една страна е наклонът, по който е достатъчно да се плъзнеш, от другата усилието, взискателността.

ЖМ: Че Бог е бил измислен от хората е нещо, което би могло да се случи, ако Той наистина не съществуваше.
Бог не е измислен. Той е. И само онзи, който Го търси, може да Го намери. Той е като тотото, само онези, които си взимат фиш имат шанс да спечелят. Бог е дал един фиш на хората, възможността да бъдат „способни“ да Го намерят, тям остава да използват тази възможност.

ФБ: …злоупотребата с Бога от страна на луди в Негово име, както и пред американците, които вземат всички решения от Негово име, твърдейки, че са Неговият избран народ и които, докато изтезават пленници крещят и пеят: „Good bless America“, си казвам, че по-добре би било Бог да не съществува, за да не се превръща в най-страшното алиби.

ФБ: Нашата система – която при това ни прави свободни, като ни дава право на избор – страда от липса на крайна цел…
Нашият начин на живот граничи с разкошно самоубийство.

ФБ: Фанатикът е човек, който не изпитва съмнения. Следователно полудява! Той не може да понесе това, че всички останали не са като него. Прилага насилие, защото дълбоко в себе си се бои, че Бог не съществува. Убива другите и себе си, защото му е писнало от това, че не може да ги убеди. „Не съмнението, а увереността прави човека луд“.(Ницше)

Тертулиан (основател на богословието): Това е сигурно, защото е невъзможно.

Декарт: Бог съществува, тъй като сме се сетили за Него.

ЖМ: Ти каза: „Вярвам, следователно съществувам“. От обратното твърдение: Разсъждавам,следователно не вярвам“, се подразбира: „По-добре да се обявим за атеисти, това ще бъде доказателство, че сме интелигентни“.
…Ако се съмняваш, означава да отидеш още по-далеч във вярата, в крайна сметка това е положително.

Свети Ириней: Бог стана човек, за да стане човекът Бог.

ФБ: Понякога стиховете ми напомнят молитва. Когато поетите пишат стихове, мисля, че без сами да знаят това, се молят.

ЖМ: Да се молиш не означава бягство от света, а напротив, за борба. Молитвата неизменно предполага усилие, защото тя е преди всичко израз на духовна борба. Борба срещу самите себе си. Желанието да се молиш, дори и да не успееш в това , е само по себе си молитва.

ЖМ: (Понятието Света Троица)
Нека си представим двама души в една стая. Те споделят една и съща природа, човешката, и въпреки това представляват две отделни личности. Двете личности, плюс любовта, която ги свързва, образуват едно цяло, което изпитва едно и също нещо, без да има нужда да разговарят, за да се разберат.
ФБ: В действителност това е като шампоан три в едно!

ЩАСТИЕ

ЖМ: Има много обстоятелства, при които е трудно да бъдеш щастлив.
ФБ: Има обаче положения, при които щастието изглежда невъзможно за един, но прави щастливи други.
ЖМ: Да бъдеш щастлив означава може би също така да избегнеш отговора!

Андре Бланшер: Щастието е нещастна дума.

ФБ: Всеки, който има капка ум в главата, не може да не е тъжен.

… Гонитбата на щастието може да ни вгорчи живота.

…Човек не може да бъде щастлив само защото има три спортни коли, спи с манекенка и посещава Вип руум и други модни заведения.
Значи, липсва нещо. И в това е може би последния шанс на Църквата. Последният шанс на Бога вероятно е в отвращението, в което постепенно изпадаме. Например в пораженията, които нанасяме на околната среда на природата, глобалното затопляне, разрушаването на всичко, което обичаме. Възможно е именно в този момент човекът да направи равносметка, която може би няма да ни отведе до Бога, а до нова йерархия на нашите приоритети. Какъв е смисълът от нашето присъствие тук?

СМЪРТТА
ЖМ: Още от раждането започваме да умираме – още щом проплачем за първи път. Ние умираме по различни начини: всички неща, от които трябва да се отказваме, защото не е прието, защото не бива да ги правим или защото не можем.
ФБ: Ако схващането за Бога е било породено от страха пред смъртта, то за мен Бог е литературата…Бог и литературата ни обещават едно и също нещо:живот след смъртта. Нуждата да оставим нещо след себе си е тази, която ни кара да пишем. Всички вярващи са неуспели писатели. Всички писатели са неуспели вярващи…моят Бог, който прогонва от мен страха пред смъртта, е литературата.

ЖМ: „Не се страхувам да умра, страхувам се, че вече няма да съм жив“.

Жан Дебрюн: Смъртта е стена, умирането е пробив в нея.

ФБ: …Раят! Нямам представа дали съществува, но за Ада съм сигурен: това е ХХ век.
Предчувствам какво ме очаква отвъд, защото има дни, когато адът за мен съм самият аз.

ФБ: Значи понятията като добро и зло трябва да бъдат разглеждани като относителни, тъй като там, горе, всичко се заличава. Твърде е рисковано, защото злото понякога е по-съблазнително, по-забавно и по-живо, може би дори по-креативно от доброто. Нещастието, благодарение на което научаваме за себе си толкова неща, е по-продуктивно от щастието. Също както и рая. Ако се позова на традиционния образ, в Едем би трябвало да цари страшна скука, докато в ада сигурно е „горещо“!
ЖМ: Искаш да кажеш: нека не бъдем добри, защото рискуваме да бъдем щастливи. ФБ: Не! Жид казва, че добрата литература не се прави от добри чувства. Нека бъдем зли, тъй като във всички случаи ще бъдем щастливи.
ЖМ: Може би ще осъзнаем основанията на живота едва, когато умираме, откривайки, че едничка смъртта ни води към безсмъртие.

ЖМ: Христос възкръсва и се явява първо на жените.
ФБ: Притежавал е усет за комуникация. Явявайки се на жените, той е бил сигурен, че мълвата бързо ще се разпространи…

ФБ: Споменавам какво се казва в Библията за рекламата, тъй като в Библията става въпрос за нея: „Не се кланяй на кумири“ или „Не си прави кумир и никакво изображение“. В последния ми роман Windows on the World има няколко откъса от Битие, както и за Вавилонската кула. Дали не бихме могли да направим известен паралел с 11 септември? Кулата, с която хората предизвикват Бога и Бог ги наказва. Ако се вярва на Битие, бог ще да е против глобализацията.
В моите бълнувания откривам странни съвпадения. Вавилонската кула е била построена във Вавилон, тоест в Ирак. Смущаващо е като се вземе предвид отношението на Съединените щати към тази страна. Преди тази кула е имало друга, издигната недалеч от там в Борсипа, разрушена, съгласно традицията, по същите причини като Вавилонската. Две разрушени кули в Месопотамия, в днешен Ирак, защото хората искали да съперничат на Бога. Две кули, разрушени в Манхатън, където хората са се издигнали най-високо по стълбата на бог-пари. Паралелът би могъл да се разпростре и върху библейското пръсване на робите от всевъзможен произход, дошли от всички краища на Месопотамия, и върху Манхатън, със служителите от 62 националности, затворени в Световния търговски център!

ФБ: Мнозина предпочитат да посещават рок концерти, които за тях са литургия, отколкото да ходят в неделя на църква.

ФБ: Човекът открай време е изконно лош, дори опасен, а Десетте божи заповеди са били измислени, за да го дисциплинират, за да ограничат вредите.
ЖМ: Човек е изконно добър. И непрекъснатото противоборство между доброто и злото вътре в него е доказателство, че той познава правилника за движение по пътищата и е свободен да го спазва или не.

ФБ: Що се отнася до водата, превърнала се във вино, вече съм го виждал по ресторантите! Две трети вода, една трета вино!

Морис Клавел: До вчера не можех да си представя кой би могъл да попречи на Бога. Не съм и предполагал, че това ще стори самата Църква.

ЖМ: Църквата не винаги е била на висотата на мисията, поверена й от Исус Христос, именно защото е поверена на хората.

ФБ: Научих, че в САЩ на един човек, очакващ донор, е било присадено сърцето на собствената му 19-годишна дъщеря. Това е невероятно! Той живее благодарение на смъртта на тази, на която сам е дал живот!
ЖМ: Истинската свобода е в това да успееш да се откъснеш от себе си в името на другия!

ФБ: Когато водех предаването „Хипер шоу“, се чудех на едно ограничение: можехме да правим скечове срещу Исус, но не и срещу Мохамед. Все едно, че единственият позволен расизъм бе антихристиянският…

ФБ: Със забраната на откритото носене на религиозните символи в обществените учреждения Турция успя да установи една демократична система от западен тип в страна, 99% от чието население е мюсюлманско. Това е още едно доказателство – което може да се смята за парадокс – как един закон, считан за накърняващ свободата, задължава хората да бъдат свободни.

ФБ: Настоящият ХХІ век е духовен, но ако продължава в същото темпо, може и да не завърши.

ЖМ: Няма да мине много време и рекламата без голи тела ще стане изключение.

ЖМ: Крайностите се дължат на липсата на изградени религиозни и човешки ценности.

ФБ: Религията губи терен и човек се опитва да запълни оставената от нея духовна празнота с нещата, свързани със секса, с нарушаване на предишните забрани, което се превръща в норма.

ЖМ: Това, което ти наричаш „свобода“, аз мога да назова само робство.

ФБ: Смятам, че падането на все повече табута е положителна тенденция. Сексът е нещо съвсем нормално, без което нямаше да ни има на този свят. Държа да го напомня, защото борците срещу порнографията твърде често забравят, че техните собствени родители здравата са прониквали един в друг.
ЖМ: Вместо да увлича, любовта започва да развлича.

ФБ: Известността се е превърнала в опиум за народа, който замества религията. В продължение на векове човек е вярвал в Бога. Днес самият той иска да стане Бог.

ЖМ: Вярата не означава сляпо покорство. Вярващите не се боят да възразяват на Бога…
„Бог обича онези, които стоят изправени“.

Пол лодел: Какво знаем ние за Божията воля, след като единственият начин да я познаем, е да се опълчим срещу нея?

ФБ: Мен, неверника, непрекъснато ме дебне тревогата и аз изгарям в напразните си опити да разбера. Все пак, ти ясно усещаш, че съм а-религиозен, а-гностичен, а-теист, не-вярващ, като при това материалното не ми е достатъчно.
ЖМ: Защото Бог съществува!
ФБ: Не съм го срещал.
… мислите, които обменихме, ме навеждат на размисъл…сега ме спохождат съмнения…Да, започвам да се съмнявам в не съществуването на Бог.

А там…благополучно я отворих, за да разбера злополучно, че някой ми е свил касетофончето. За втори път ми се случваше – първия път ми го намериха, ама сега….

Не ми се разправяше с полиция наново, която ще ми обяснява с кой акъл съм си оставила касетофона в колата и, че е трябвало да си сваля панела. Ми не ща да се съобразявам с престъпниците, искам те да се съобразяват с мен! Махнах с ръка и си тръгнах. Бяха обрали и стотинките в жабката – жалка история, но какво да се прави.
Натъжи ме факта, че живея в държава, в която винаги трябва да те подтиснат, да те смачкат, да те унизят….нехубави мисли за един светъл празник, нали?
Но съм доволна.
На14 февруари не празнувах Трифон Зарезан с чаша вино в ръка, празнувах любовта си към хората. J

Аз не съм много романтична и въпреки това обичам, радвам се и се вълнувам от жестовете, изразяващи любов, привързаност и уважение.

Приятели, тези които пишете и тези, които четете поезия, искам да ви поздравя с едно свое стихотворение, написано спонтанно. То е само встъпление към темата “Св. Валентин”, в която ще представя ваши стихове, които сте ми пратили.

***

Римите извират от сърцето,
Когато най-много те боли.
Може да са глупави, но ето –
Във тях прозират нашите съдби.

И всеки стих, макар и глупав , смешен
Създаден е от нечия душа.
Критиците да казват своето мнение.
Ще пиша още, даже да греша.

И както хората растат и се развиват
Така ще се развиват и моите стихове.
Класиците не се признават приживе…
Аз не надскачам техни върхове.

Аз просто пиша, без да се замислям
Доколко литературно е това.
Четете моите неразумни мисли,
Ако ви носят някаква следа.

Относно голотата, ще ви кажа:
Тя е удачна в свят на голота.
Това, което казвам е по-важно –
със нея, с думите си, на света.

А сега, сипете си чаша вино в чест на Трифон Зарезан и се насладете на няколко глътки любов, написани от Вас!

***
О, събираш си в шепа тъгите
от всяка тленност посрещната
и общата участ тежи ти…
че душите ни сякаш са грешни…

Лутане, да… Всички друми
винаги тук си ни връщат,
тъй шепнат твоите думи…
Но истина туй е могъща…

Минах случайно, нечакан,
но искам нещо да ти оставя…
Приеми този стих като знак
- душата ти мъдрост улавя!

Светлина!
phoenix

***
МАГИЯ ЗА ЛЮБОВ

Разтварям нежните бедра,
душата ми потъва в радост.
Трепери твоето тяло-да
влажен миг, обвит във младост!

Ласки търсят сочна шия,
сред разпилените коси
и в плен на розова магия
се смееш лудо ти.

Така минаваше нощта,
сред ласки, вино, смях и дим.
От свещи - бледа светлина
и аромат възбуждащ, фин…

И когато моя нимфо, ти,
постели ме със устни топли…
Полет сред безброй искри,
а в тишината - сладки вопли…
…………………….

Само 1% от моята анкета вярват в хората. А цели 49% от гласувалите вярват в себе си…
Това ми прозвуча малко парадоксално. Та нали всички ние сме хора – вярваме в единицата, но не и в цялото.
10% са оптимисти и на въпроса В какво вярвате най-много?, са повярвали в бъдещето. 19% вярват в доброто и любовта, а 21% - в Бог.

Като се замисля, може би, човек вярва най-много в това, което е най-близко до него смия.
И на фона на цялото безверие, аз се радвам, че хората, които вярват в себе си са най-много (според моята анкета).

]]> http://golidumi.com/2009/02/%d0%b0%d0%bd%d0%ba%d0%b5%d1%82%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b2%d1%81%d0%b5%d0%ba%d0%b8-%d0%b2%d1%8f%d1%80%d0%b2%d0%b0-%d0%b2-%d1%81%d0%b5%d0%b1%d0%b5-%d1%81%d0%b8/feed/ http://golidumi.com/2009/02/%d0%be%d1%82-%e2%80%9e%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b8%d0%bd%d0%b8%e2%80%9c-%d0%bd%d0%b5-%d0%bc%d0%be%d0%b6%d0%b5%d0%bc-%d0%b4%d0%b0-%d0%bf%d1%80%d0%be%d0%b3%d0%bb%d0%b5%d0%b4%d0%bd%d0%b5%d0%bc/ http://golidumi.com/2009/02/%d0%be%d1%82-%e2%80%9e%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b8%d0%bd%d0%b8%e2%80%9c-%d0%bd%d0%b5-%d0%bc%d0%be%d0%b6%d0%b5%d0%bc-%d0%b4%d0%b0-%d0%bf%d1%80%d0%be%d0%b3%d0%bb%d0%b5%d0%b4%d0%bd%d0%b5%d0%bc/#comments Sun, 08 Feb 2009 15:20:52 +0000 Гери http://golidumi.com/?p=992 (Дневникът на един луд2)

От „истини“ не можем да прогледнем.
Наивни сме с невинност на деца.
Но този свят с илюзии беседва,
че луди са такива като нас.,
които са прозрели, че светът
е истинска заблуда -
разклатен, лицемерен параван.
Но цял живот не взимаме решение
и рая си не можем да делим.
От дявола си просим опрощение -
той грехове изтрива като дим.
Хей, време е да стъпим на земята
и да отворим слепите очи -
във ада сме. А тъй ни е познато…
Но Господ е за лудите души.
Че дявола ни обещава блясък,
а Свети Петър бравата заключва.
Грехът е добродетел на земята
и Библията вече ни е скучна…
Но някой ден във бързане поели
ще спрем на края, нейде по ръба.
Ще видим, че във ада сме живели,
ще хлопаме на чуждата врата.
И може би тогава ще ни чуе
един универсален бог
и правото на избор ще събуди
в душите ни, поели към възторг:
“Избирай днес - криле или каторга.
Сега се мериш с вечност или свят.
И в двата случая завършваш в…морга.
Във втория и жив ще те дерат”…

Демокрация. Свобода на словото – няма. Свобода – няма. Слово – няма.

И луди почти няма. Защото имат доблестта да кажат истината.

Аз съм един от последните луди. Луд – защото говоря за това, което виждам. Луд – защото казвам това, което другите само си мислят. Луд – защото рискувам да умра „трагично“ - от рикошет. Луд – защото подкрепям други луди като мен. И защото искам по-здравословен живот – не на финансови таблетки и в усмирителна риза.

Аз не искам да съм затворник на парите, нито на онези, чиито джобни могат да купят един град. Не желая да съм роб в собствената си държава и да ме управляват национални крадци и предатели.

Но съм безсилен! Дали съм достатъчно луд?

Да, достатъчно съм луд, за да говоря за НОРМАЛНИТЕ.

Те се делят на две категории – много бедни и много богати.

БОГАТИТЕ са си добре. С мръсните си пари могат да живеят и на Луната, могат да подсигурят разкошен живот на внуците си, могат да имат най-доброто образование могат да си купят здраве, любов, щастие… могат да купят света. Но парите никога не стигат за всичко, което човешкото въображение може да измисли. „Най-гладен е сития стомах“.

БЕДНИТЕ. В повечето случаи са честни, скромни и добронамерени, тоест – слаби. Когато в детската градина някое агресивно другарче ги блъсне, те се изправят набързо и се спотайват в най-близкият ъгъл. Или пък му стискат ръката и започват да размахват опашка пред по-силния.

БЕДНИТЕ са просто едно стъпало, по което БОГАТИТЕ се изкачват към купата с потребности. Но по-лошо е, че обувките им са кални – бродили са през тресавища от човешки съдби и нищо свято не им е останало. Та сега се отъркват гнусливо от онези, долу, които ги дърпат за връзките (на обувките) и се опитват да им привлекат някак си вниманието…

Аз съм от лудите – от ония, дето и пияния се плаши. Камо ли БОГАТИЯ. Плаши се, защото моята лудост е заразна и ако зарази БЕДНИЯ, ако на оня му писне…тогава и султана на Бруней няма да го спаси.

Точно заради това БОГАТИТЕ работят по въпроса. Те ме затварят в лудници, подтискат ме, мачкат ме, насаждат ми чувства за вина, за безпомощност, за малоценност, за риск. Насаждат ми страх, не знаейки, глупаците, че на един луд хич не му пука дали ще живее мизерно или ще умре достойно.

На БОГАТИТЕ не им изнася БЕДНИТЕ да мислят, да се образоват – за това ги правят черноработници, просяци – за да могат да контролират робите, разбирате ли? Защото когато един някога интелигентен индивид го принизиш до битовизъм, до мисълта как да сложи хляб на масата или като го превърнеш в производителна машина, то той не би могъл от физическа и психическа умора да мисли за прогрес. Да не говорим тогава как ще възпита поколението си! Онова, което чака да бъде управлявано от онези свои връстници, които учат в елитни училища, а не в грохнали сгради без парно и учебници втора употреба. Елитът зависи от пачката.

Такова е положението Другарки и Другари! Нас вече ни управляват Господата, ония с черните мерцедеси, дето ожесточено апелират, че трябва да се изграждат лудници за такива като мене! Защото един луд като не може да се превие, трябва да се пречупи. А аз се чудя, при тая нетърпима тяхна алчност, защо ще строят лудници, като и сега си живеем в една, такава голяма….Нека си ги приберат тия пари в джоба. И да си месят хляба. Да им е сладко!